„Да мълчиш, когато ми говориш!“
(Астрид Линдгрен, „Карлсон, който живее на покрива“)
Все едно кой слага край на словото – аз избирам да мълча vs. голямото мълчание избира мен – думите имат парадоксалното свойство да звучат неизмеримо по-силно, когато са последни.
Предизвикателството, което отправяме тази година към участниците в четвъртото издание на фестивала „Театър в аванс“, е под надслов „Оградата“. Човекът е единственото животно, което може да развие способността да говори. Какво става, когато се откаже от тази възможност? Акция – израз на свобода? Или на робство?
Ако в началото е словото – какво остава за края?
Питаме за силните и празните думи, за глупавото и дълбокото мълчание. Питаме защо човек цени и уважава повече мъртвите си творци. Питаме за първите думи на класиците и за последните думи на живота. Питаме за смисъла на другия, когато искам да срещна себе си.
Отговорете ни с театър.