„За пръв път я чух да ми каже: „Млъкни!“ Страшно ми се видя. Господи, колко страшно грубо ми се стори! По-лошо от псувня.“
(Дж. Д. Селинджър, „Спасителят в ръжта“)
Джеръм Дейвид Селинджър умира 2 пъти. Края си като писател избира сам през 1965 г. Скрива се от света и мълчи – сигурен начин да се превърне в мит. Смъртта все пак го намира – на 27.01.2010 г.
Приживе забранява за публикуване ранните си творби. След оттеглянето от литературата дава само едно интервю (1980)- защото журналистката се представя за писател. Може би най-голямото изкушение е да общуваш със себеподобен.
Холдън Колфийлд (героят от „Спасителят в ръжта“) мечтае за следното:
„Смятах да се преструвам на глухоням. Така нямаше да съм длъжен да водя глупави безполезни разговори с никого. Ако някой иска да ми каже нещо, ще трябва да го напише на листче и да ми го подаде. Това много скоро ще го отегчи до смърт и така ще се отърва от разговори до края на живота си. […] Ще си готвя всичката храна сам, а по-късно, ако реша да се оженя или нещо подобно, ще намеря някое красиво момиче, също глухонямо, и ще се оженим. То ще дойде да живее с мене в колибата ми и когато иска да ми каже нещо – ще го пише на листче, както всички останали. Ако имаме деца, ще ги скрием някъде. Ще им купим куп книги и сами ще ги учим да четат и пишат.“
Творчеството на Селинджър поставя въпроса за изгубения смисъл. Или думите го убиват, или понеже смисълът си е мъртъв по принцип – няма как – умира и в думите. И тогава заговаря тишината – и използва като сцена и живота, и смъртта.